Водопад

По-далеч от градините и училището имаше една скала, от която извираше водопад. Пътя беше пълен с изненади, затова малко хора са достигали до него.

.. Краката на Ирма се отделиха неочаквано от солената повърхност и се затътрузиха право към поляните. Момичето дори не схващаше каква беше идеята на тази й разходка – какво правеше по дяволите?
Но знаеше, че нямаше нужда да се бои. Не, отиваше някъде на спокойно, където щеше да е съвсем свободна да мисли и мисли, докато я заболи главата. Съжали, че не си бе взела някоя книжка, че да можеше и да не скучае.
Беше и невероятно трудно да свикне с часовете. Беше нелепо да са през нощта, но явно ръководството имаха проблеми със слънцето и всички бяха длъжни да приемат режима на нощтните птици – сутрин спиш, вечер тичаш през глава към часовете.
Но бе тук. След толкова мъки и страдания заслужаваше нещо различно и този път желано.
Реши да поразгледа цялата околност, включително училището и докато се смрачи дойде ред и на това. Детето облече съвсем обикновените си дрехи – в този случай пък една рокличка, която стигаше едва до коленете й, но пъстрееше от различни нюанси, което радваше самата Ирма..

БАААААМММ!

Подметките на чехлите й се отлепиха от твърдата повърхност, роклята й се замята бясно около нея, а дълките кестеняви коси на Тимс се нанизаха около вратлето й, причинявайки й невероятна болка..
Отново усети почвата, но този път лежеше върху нея и всичко я болеше.
- Ауч! – успя само да каже тя, и отвори шоколадови очи за да види какво се бе случило. Замъгления й поглед започна да се озърта и най-накрая видя размазан силует; май беше на момиче. – Коя си ти? – изстреля Ирма, но веднага се смути и доби розови отенъци по страните си.

- О, радвам се – спокойно каза Ирма, и тромаво се надигна от земята и подхвана да потупва оцапаната си рокличка. За изненада на Смит, Тимс се усмихваше. - Усмихвай се, ще ти отива повече – най-естествено отбеляза третокурсничката – имаше навика да прави такива дребни, мили забележки по простата причина, че никога не се беше притеснявала от факта какво точно ще си помисли другият. Повечето хора не казват хубави неща току-така – първо, трудно е да казваш хубави неща изобщо, защото все някой ще си помисли, че целиш нещо, и второ – още по-трудно е, ако познаваш събеседника си от точно три минути. Погледа й се разфокусира за миг, а Ирма потъна изцяло в своето въображение, напускайки духом ситуацията. Погледа на Джесика се разшири при вида на безформените й очи, но преди да е реагирала, новото дете я наблюдаваше точно както преди секунди.
- Ама.. ти.. как?
- Кое как? – все така лъчезарно продължи да говори Тимс срещу зяпналата от учуда Смит. Не всеки ден можеш да видиш момиче, което на моменти прилича не на човек ами на.. труп? И то ходещ.
Настъпи неловко мълчание в което Ирма се заигра с едно камъче, което съзря на земята, и започна да го ръчка с върха на сандала си.
- Ами ти? – Джесика наруши първа тишината. – Как се казваш?
- О, аз ли?
- Ти.. не виждам друг наоколо!
- Аз се казвам Ирма – безгрижно заобяснява тъмнокоската, но се оказа да споделя повече информация. Новата изобщо не й харесваше..