Скалата над езерото

Имаше една скала, на която всеки можеше да се усамоти. Невероятно място, добра гледка, успокояваща сетивата и много галеща.

Зоуи вървеше към общежитията потънала в мисли. Беше толкова объркана и ядосана. И глупава, да, предимно глупава. Как можа да даде на онзи учител да пие от кръвта и' без дори да го познава?! И после си беше помислила че може да има нещо върху тях.
Трябваше да се прибере в стаята си, куфарите и още не бяха разопаковани, не се беше запознала със съквартирантката си. Ау, имаше толкова много работа а дори не знаеше откъде да започне. В момента имаше нужда от майка си. Пфу, все забравяше че майка и я мразеше или поне не я интересуваше напълно.
Докато крачеше през скалата чу глас зад себе си...

Вървях много бързо. Имах толкова много неща за размисъл. Най - вече за това, че трябваше да се оправя с цялата тази сбирщина тийнейджъри. Вярно, преди десет години и аз бях като тях. Крачките ми се ускоровяха. Замислих се за миналото си. За всички неща, които бях преживяла. Постоянно се опитвах да се отскубна от тези мисли, но сякаш някакъв невидим щит ме блъскаше наново в началото, тъкмо когато си мислех, че съм стигнала до края. Облеклото ми беше съвсем семпло този път. Черен панталон, сива блуза, тип туника и кецове. Да, точно така. Черни кецове Конвърс. Ако някой ученик ме видеше, със сигурност щеше да му се стори много странно. Въпреки това, аз все още се чувствах третокурсничка. Усещах тръпката на пристигането на ново място, където всички бяха странни като мен, което ме правеше обикновена. Докато минавах покрай езерото, видях в далечината един силует. Не познавах момичето, но инстинктите ми подсказваха, че `и бях ментор. Прочетох мислите `и. Зоуи Редбърд, пети курс. Ментор : Камрин Бенет. Да, наистина вече започвах да свиквам с Промяната. Все още свиквах. Доближих се до петокурсничката, с неуспешните опити да се абстрахирам от факта, че нося тийнейджърски обувки, като се има предвид, че бях Висша жрица, за бога. Както и да е. Минах зад Зоуи. След малко, тя ме видя. Обърна се стреснато, а аз заговорих тихо.
- Здравей, Зоуи. Името ми е Камрин Бенет. Може би ти е познато. В случай, че не ти е, аз съм Висшата жрица, както и твой ментор - подадох ръката си, а тя я пое леко изплашено. Със сигурност не ме очакваше. Тъкмо щях да си помисля какво прави тук, когато се сетих, че вече е 19:00 часът. Тоест, след един час започваше закуската, което значи, че учениците са се събудили отдавна. Или поне повечето от тях. Усмихнах се топло на Редбърд и зачаках реакцията `и.

-A..? -не можа да се усети Зоуи. В първия момент леко се уплаши от жената стояща пред нея, но после почувства смесени чувства към нея. Почувства я много близка и някак като майка. Но не като майка и' , която я беше изхвърлила от живота си в мига в който я белязаха. А като приятелка и наставница. Нищо чудно че и беше ментор. И това само от няколко приказки.
-Приятно ми е, г-це Бенет. Аз съм Зоуи. -усмихна се еднтусиазирано тя и направи традиционния поклон с ръка на сърцето. -Искате ли да се поразходим? -попита тя.

Поклоних се в знак на уважение. Зарадвах се, че не се разсърди, че я прекъснах. Както разбрах от нея (без да ми казва, разбира се), явно съм `и допаднала. Да, само тази моя страна. Но за момента реших да съм "милата, добра Висша жрица, която обича всички". Ъ, не, това беше Неферет. Няма да стане както с онази, която ненавиждам. Ще обичам само децата, на които съм ментор. Другите ще знаят много добре каква съм и коя точно съм.
- Просто Камрин, става ли? Иначе се чувствам прекалено възрастна - отметнах небрежно и се засмях.
Разодка покрай езерото. Идеален начин да се опозная със Зоуи. И без това съм `и ментор още две години, така че ще е по - добре да се разбираме.
- Да, с удоволствие. А и бих искала да ти разкажа някои неща, ако нямаш нищо против, разбира се - отвърнах звънко и ясно. Гласът ми беше тих, но достатъчно силен, за да стигне точно до Редбърд, а не до други, странични наблюдатели. Двете тръгнахме по окосената трева на брега на езерото. Луната започваше да изгрява. Преди два дни беше Новолуние, така че сега се виждаше една много малка част от нея. Но достатъчна, за да накара нечие сърце да трепти.

-Естествено. -усмихна се Зоуи и двете тръгнаха по брега на езерото. Тя забеляза че менторката и гледаше луната затова и тя погледна натам. Беше наистина красива, но на Редбърд лично и допадаше най-много пълнолунието.
-Искам да отбележа че училището е наистина забележително. Не е като това в Канада. Определено в Тулса е по красиво. -засмя се. Въпреки лошите си родители, тя беше изключително възпитана. Направи и' впечатление красивата вънщност на Жрицата. Вдъхваше авторитет и стабилност. И Зоуи се чувстваше в безопастност с нея, за нейно учудване.
-Та... какво трябва да знам? -попита я Редбърд и зачака.

Усмихнах се съвсем за кратко. Наистина това момиче нямаше търпение. За момент затворих очи, след което рязко ги отворих, сякаш събрала сили да говоря за тези времена... Да, наистина беше тежко по онова време, когато аз бях ученичка. Затова трябваше да разкажа всичко това на Зоуи.
- Зоуи, сега ще ти разкажа първите години от живота на белязването ми. Колкото и невъзможно да ти изглежда, съм белязана все още само от десет години. Понякога имам чувството, че все още съм онази плаха третокурсничка, която дойде тук за първи път. Ще ти разкажа тази история, за да те предупредя, че на това място не винаги се случват само хубави неща. И много трябва да се пазиш.
Когато бях трети курс, дойдох тук за първи път. Наистина всичко беше страхотно, намерих много нови приятели и ментор ми беше тогавашната висша жрица - Неферет - малка пауза, за да преглътна. - Мислех я за много добра и човек, на който мога да разчитам. Вече през четвъртата си година се запознах с едно момиче, което ми беше съквартирантка - Афродита Лафонт. Тя тогава беше пети курс. И най - хубавото беше, че Неферет беше и нейн ментор. Добре, ама всяко нещо си има и лоша страна. Оказа се, че точно тази Неферет е най - ужасното създание на земята. Разбра, че имам дарба за петте елемента и ме използваше, когато `и е възможно. С Афродита ни наричаха... Няма да ти казвам как. Но в преносен смисъл, ние командвахме парада. И тогава, Неферет стана ужасна. Искаше да направи война между вампирите и хората. Това стана, когато аз бях пети курс, а Афродита - шести. Запознах се с едно момче. Много се харесвахме, вярно. Един ден, на съвета, дойде висшата жрица на всички вампири - Шекина. Невероятно красива. Взе ми думите. Тя предотврати войната благодарение на мен. И точно заради това, Неферет направи интрига, която ни раздели с точно това момче. Но Шекина реши, че вече е нужно тя да се махне от "престола" и да го "предотстъпи" на мен. Е, ето ме тук, пред теб.
Завърших дългата си и може би за Зоуи скучна история. Но бях длъжна да `и я кажа. Трябваше да внимава.

-Уау. Вие сте преминала през наистина много. -успя само да каже Зоуи и потъна в размишления. Явно обучението тук не бе само купон. Камрин изглеждаше като силен човек, в смисъл беше издържала всичко. Но от една страна това и беше много интересно. Едва ли през нейния живот в училището самата Шекина би я провъзгласила за висша жрица. Не можеше дори и да си мечтае за такова нещо.
-Как изглежда Шекина? Каква е тя? -попита тя замислено, като тийнка която пита приятелка която познава нейния идол.

- Шекина е Висшата жрица на всички вампири. Моята сила умножена по десет е като силата в котрето `и. Тя е ... наистина вълшебно красива. Точно превъплащение на богинята Никс, бих казала. Дори по лицето `и татусите `и са на Богинята, чието тяло се спуска по скулите на жената. Косата `и е дълга и руса. Наистина по такъв начин насмете Неферет, че ме побиха тръпки.
И сега отново го усетих. Онова чувство на страхопочитание. Тя беше истинска богиня. Наистина я чувствах като майка. Както чувствах Неферет през първата година, но много по - силно от това.
- Хайде да не мислим само за ужасното ми минало, ами да се върнем на бъдещето. Знаеш ли, една от моите способности е Метаморфия. Мога да ти покажа това - онова... - казах и на момента замахнах с ръка и на Зоуи се появи една червена рокля. След още една мисъл, усетих на себе си късата, лилава рокля, която подчертаваше извивките на тялото ми. Засмях се. Винаги съм обичала да се забавлявам по този начин.

Зоуи премигна при вида на роклите и се засмя.
-Прекрасни са. -каза тя и докосна едната за да се увери че са истински. И наистина бяха. Някаква прекрасна материя мека като кашмир.
-Ама те са истински! -възкликна тя повече на да убеди себе си отколкото да го казва на Камрин. -Моята менторка в Канада не се интересуваше много от мен. Свикнала съм. Родителите ми, учителите и менторката ми. Добре че приятелите ми не ме изоставиха иначе щях да съм при Никс сега. -засмях се аз все още пипайки роклята.

Не отговорих за момент. Знаех, че не всички деца получават достатъчно грижи от родителите си. Колкото и да съм студена и безчувствена, винаги съм се опитвала да помагам на тези ученици, които имат проблеми, защото, все пак, те заслужават да бъдат като останалите. Особено ако съм им ментор.
- Спокойно, Зоуи. Тук е различно. Нали знаеш, че ако имаш някакъв проблем, винаги можеш да дойдеш при мен? Искам обаче да ти кажа нещо за себе си. Аз съм... ами леко гадна. Не знам колко е уместно една Висша жрица да изрича това, но с моята приятелка Афродита ни наричаха "адските кучки". Но когато пораснахме, затаихме злобата в себе си. Опитвахме се да бъдем по - мили, въпреки че бяхме богати, разглезени, красиви, харесвани... Трудно е да бъдеш добър и в същото време звездата на вечерта.
Замълчах. Наистина не знаех какво става с мен. Понякога се чувствах бясна, готова да насмета някого, а друг път - мила, сърдечна, помагаща.

-Ами аз още не съм разгледала училището. -каза Зоуи и се усмихна на менторката си. Личеше си че е човек на който може да се разчита. -Трябва и да си разопаковам багажа. -засмя се тя и се огледа.
Облаците скриха непълната луна и доста от звездите. Явно щеше да вали. На Редбърд никога не и бе пречел дъждът даже обратното. Много и харесваше. Но точно сега би предпочела да гледа луната и да се разхожда с г-ца Бенет. Погледна засовника си и осъзна че е време за закуска. Но още не можеше да си избие от главата случката с г-н Найт и кръвта и... О, Боже. Главата и беше каша и трябваше да помисли.
-Ами искате ли да се разходим из училището? -попита Зоуи.

Замислих се за момент. Неусетно беше минал половин час. Деветнадесет и тридесет. Скоро щеше да започне закуската, както и цялата организация около приготвянето на столовата за учениците. Ние учителите бяхме лесни - изискан ресторант и прочие. Смръщих се за момент, след което усетих как вятърът развяваше топлошоколадовите ми къдрици в различни посоки. Усетих как един кичур се залепи за устните ми, защото имах гланц. Ох, по дяволите! Мразех за става така.
- Колкото и да не ми се иска, трябва да ти откажа. Скоро започва закуската, а трябва да мина през стаята ми, за да се преоблека - казах и посочих обувките си. Засмях се.
- Уау! - само това успя да каже Зоуи. Отново се изкикотих, след което реших да вържа косата си. Извадих от задния джоб на панталона си един черен ластик и се вързах на опашка.
- Е, Зоуи, беше ми приятно. Можеш да дойдеш в стаята ми по всяко време, а и със сигурност ще се засечем още поне един път днес. - направих малка пауза, след което погледнах роклята на момичето. - А, и можеш да задържиш роклята - смигнах `и. Тръгнах с плавни, грациозни движения и скоро се скрих в тъмнината...

» Дълбоко в езерото